Беше прекрасна пролетна сутрин,

огласяха въздуха птици,

нежни звуци отекваха в душата ми,

разцъфнала като бяло кокиче.

Вървях по една позната пътека.

Поздравих слънцето

и сякаш по-лека -

продължих по пътя си.

Внезапно млада жена застана пред мен,

с лице, мраморно бледо.

Едри сълзи, като планински поток,

се стичаха от очите ù...

Порази ме освободеново слово

от притеснените женски гърди

и надеждата, че в мен ще зърне приятел.

Не казах нищо. Погледнах я.

Очите ù бяха тъжни, замрежени

от горещите сълзи. Попита ме:

- Можеш ли за малко с мен да останеш,

само толкова, колкото историята

своя да ти разкажа? Само толкова.

И започна, все по-силно ридаеща,

да ми разказва, че на този ден

се навършват три тъжни години

от смъртта на детето ù.

Едно-единствено било,

друго не може да има.

- Сърцето ми се къса от мъка.

Къде си, сине мой? Колко години

те чаках да изпълниш моята утроба,

но колко кратко бяхме заедно

- сега разделени завинаги...

Сякаш нещо от мене отнеха,

сякаш останах без колене.

Тази нейна болка горчива

попи дълбоко в моето сърце.

Прегърнах раменете ù треперещи,

докоснах нежно изстрадалата ù глава

и се помолих Бог да успокои

тази нейна най-голяма болка.

След малко тя се сепна и рече:

- Всичко мога да понеса, всичко.

Само дето ме яде отвътре,

реже ме като скалпел, издълба

огромна дупка в душата ми.

Тази празнота няма кой да запълни,

тази мъка няма кой да заличи.

Ето пак е пролет, пак ухаят люляци.

Птици свиват топли гнезда и пеят.

Моето гнездо самотно остана,

в него мъти пилци само мъката.

Прости ми - рече. Тръгна си.

Черен облак затули слънцето.

Разплаках се.

Толкова мъка по тази земя.

Толкова сълзи...