Дълго пазих топлината замразена
и цветето, притихнало във мен,
пазех го от суетата наслоена
от света, злобен и студен...

Той моето цвете крадеше
и късаше листата от коприна,
после снизходително шептеше
и замъците пясъчни срина...

Камък, залепен за небето
падна и цветето прекърши,
търкулна се надолу по полето
и пътя си, разбит привърши...

Достатъчно му беше победата тази,
достатъчно му бе, че нежността уби.
Бях запазила последна надежда ази...
но погубиха и нея... уви!