Дали да не подремна месец-два поне.

После когато се събудя, ще помисля:

Стрували си да си буден, когато

около теб ежедневен мрак цари.

Когато си почти на петдесет, а чувстваш  се поне на сто.

Значи нещо не е наред.

И когато вместо нежен, сладък сън,

душата ти вибрира като смартфон.

Мечтите даже и те почиват далеч от мен.

Доста съм неврозна зная, тревожа се за всичко.

Приижда моят сън, но после бързо бяга.

Отново в безсъние, дори след чаша водка.

Нападат ме тъга и самота, удрят моето сърце.

Нещо пак се случва, нощта потегля бавно.

На гърба на костенурка, чакам утрото.

С мисъл дразнеща една, посрещам пак деня.

Нещо пак не е наред... пак ми е тревожно.

Така минават нощите и дните.

Искам  просто да поспя месец-два.

Когото се събудя да се чувствам по-спокойна.

Сърцето мълчи, душата заспива,

изморени сякаш били на война.

Сънят така желан да идва по-скоро,

месец поне два аз да поспя.

Лягам до своите мечти... да си почина.

Заспивам в очакване на светло утро.

След месец-два... дано намеря в света,

една добра причина... за да продължа.