Дали да не подремна месец-два поне.
После когато се събудя, ще помисля:
Стрували си да си буден, когато
около теб ежедневен мрак цари.
Когато си почти на петдесет, а чувстваш се поне на сто.
Значи нещо не е наред.
И когато вместо нежен, сладък сън,
душата ти вибрира като смартфон.
Мечтите даже и те почиват далеч от мен.
Доста съм неврозна зная, тревожа се за всичко.
Приижда моят сън, но после бързо бяга.
Отново в безсъние, дори след чаша водка.
Нападат ме тъга и самота, удрят моето сърце.
Нещо пак се случва, нощта потегля бавно.
На гърба на костенурка, чакам утрото.
С мисъл дразнеща една, посрещам пак деня.
Нещо пак не е наред... пак ми е тревожно.
Така минават нощите и дните.
Искам просто да поспя месец-два.
Когото се събудя да се чувствам по-спокойна.
Сърцето мълчи, душата заспива,
изморени сякаш били на война.
Сънят така желан да идва по-скоро,
месец поне два аз да поспя.
Лягам до своите мечти... да си почина.
Заспивам в очакване на светло утро.
След месец-два... дано намеря в света,
една добра причина... за да продължа.
© С. П. Todos los derechos reservados