Тя не носи черни дрехи,

Косите не са й вързани на кок.
Пред очите няма тъмна мрежа
Не отправя погледа към Бог.

Душата й облечена е в черно,
погребала дълбоко любовта.
Тя се моли безутешно
продължава пътя си сама.

Тя носи бяло, дори червено,
Спуснати са нейните коси.
Усмихва се, може за последно,
преди пътя с тръни боса да прекоси.

Сърцето в този миг чернее,
Не издава болката с очи.
Сподавено дори опитва да се смее
Скръбта в смеха да не проличи.

Душата й е днес вдовица,
Цветна външност, а под нея мрак.
Със крилете на уморена птица,
дамата в черно ще изгрее пак.