Ако можех да се видя през детските очи сега,

тревожен поглед щях към себе си да отправя,

и с усмивака мила и невинна да попитам –

‘’Какво ти е’’, ‘’Добре ли си?”

Безгрижието щеше да е ежедневие,

а усмивката – добър приятел,

който и за миг не ме напуска.

Животът щеше да е забавление,

а смехът ми – вдъхновение,

за онези, които искат, но не могат

да погледнат вече през детските очи.

Щеше... но детето вече го няма,

както и усмивката мила и пряма.

Дори и днес обаче не ми се налага

да живея в пламъка на реалността,

защото запазих въображението на детето в мен.