Ако можех да се видя през детските очи сега,
тревожен поглед щях към себе си да отправя,
и с усмивака мила и невинна да попитам –
‘’Какво ти е’’, ‘’Добре ли си?”
Безгрижието щеше да е ежедневие,
а усмивката – добър приятел,
който и за миг не ме напуска.
Животът щеше да е забавление,
а смехът ми – вдъхновение,
за онези, които искат, но не могат
да погледнат вече през детските очи.
Щеше... но детето вече го няма, ...