От тук минавах, без да се замисля,
за малко в дните ти поспрях,
дадох на живота ти и смисъл,
и любов, доколкото можах.

Оставих ти наследство, две слънца
да блестиш до края си със тях,
две чисти, искрени души, деца,
възпитах ги, доколкото можах.

В безсънни нощи много плаках
от радост и признание, ридах,
до тебе бях, копнеех, чаках,
обичах те, доколкото можах.

Безшумно покрай мене дните
запълваха годините без страх,
течеше времето в едно с мечтите
и сбъднах ги, доколкото можах.

Слънцата ни, ни греят още
със звездици вече покрай тях,
и мене нежно топлеха ме нощем,
отгледах ги, доколкото можах.

Сега ще тръгвам, пътят е далечен,
май за дълго тук се задържах
в този кръговрат житейски, вечен,
научих ли те да обичаш, не разбрах.