Гората тиха е и чиста,
звучи единствено тъга,
и мисълта ти се разлиства...
(присветва щрихче в пепелта).
Сега съвсем излишно.
С въглени ръце те стягат
в твои, (техни?) стръмнини.
Сребриста, плачеща луна мълви
далеч от спомена избягал...
(присветвам, щрихче сред мъгли).
И ден изгаря те (отново), отмива се със писък,
по здрача се разхожда, облял те пак с излишък ...