Орфей в моята душа кънти,

нежни звуци в сърцето ми разпръсква,

често кара ме той да свиря,

на златна лира със седем струни.

Със седем струни,

здраво и силно опънати,

подарък от Калиопа,

изпод зелените недра на земята.

Откак на тоз свят родил съм се,

все с него аз си свиря и

учим се един другиго любов да даваме,

и любов да пръскаме, все едно сватба е,

все едно светъл празник е…

Хората опиянявахме,

сякаш с червено, силно и руйно вино.

Давахме им и те пиеха и пяха си щастливи,

и жадуваха за още и още…

Но разлика появи се

в наште сърца самородни,

не е веч както преди било е.

Хората от думата любов се плашат,

не се радват и усмихват,

тръскат се, скачат и се тупат

като от полепнал прах по тях

от стара изба.