ДУШАТА МИ СЕ УЧИ ДА ЧЕТЕ
... защото Добротата ми е свята, и колкото да ми е крив светът,
на обич аз се учех от децата! – и чист преминах своя дълъг път,
слънца рисувах с цветни тебешири, дъждът немилостиво ги изтри,
пропадах с тях зад голите баири – надеждица да диря вдън гори,
о, как потъвах в детските зеници, скиталец през словесния си кър! –
как вярвах, че за хорица и птици! – светът ще се събужда по-добър,
връз мен се срути детското хвърчило – и някак неусетно остарях,
но и до днес едно момченце мило живее в мен между сълза и смях,
през вопли, страсти, скърби и несгоди душата ми се учи да чете.
Защото с обич през света ме води! – във мен едно забравено дете.