Душата в черно оцветена е обречена на глад,

Душата мрачна и студена няма кой да стопли пак,

Всички хулят срещу  нея, „нека да пребъде в мрак”,

И с нови кални стъпки скачат , тъпчат я към този Ад.

И с последен писък на надежда, всичко вече се подрежда ,

И в миг съзнава тя, що крие нейната съдба,

Нужда няма никой от нея, няма кой да протегне ръка,

Няма смисъл да опитва, да се бори с грубостта.

А хората отново ще говорят, колко страдала е тя,

Но никой няма да обмисли, защо не подаде и ръка,

Клетата душа замира, вече тлее в пепелта,

А таз душа я бе създала груба хорска клевета.