Душата в черно оцветена е обречена на глад,
Душата мрачна и студена няма кой да стопли пак,
Всички хулят срещу нея, „нека да пребъде в мрак”,
И с нови кални стъпки скачат , тъпчат я към този Ад.
И с последен писък на надежда, всичко вече се подрежда ,
И в миг съзнава тя, що крие нейната съдба,
Нужда няма никой от нея, няма кой да протегне ръка,
Няма смисъл да опитва, да се бори с грубостта.
А хората отново ще говорят, колко страдала е тя,
Но никой няма да обмисли, защо не подаде и ръка,
Клетата душа замира, вече тлее в пепелта,
А таз душа я бе създала груба хорска клевета.
© Стефан Б Todos los derechos reservados