В морето житейско два кораба плават
с издути от вятър платна.
На своя, на стръмния бряг аз заставам,
с ръце като бели крила.
Аз виждам: бразда се задава голяма,
след корпусите трепти,
обръща посоките, изгаря ги с пламък,
подобно на факел пламти.
Аз дълго ги гледам - безмълвна, тревожна,
товарът не ще стигне пазар.
Единият кораб - младостта ми възторжена,
а другият - мъдростта ми побрал.
На своя бряг ще остана завинаги -
стара крайречна върба.
Стихът от душата ми като филиз е,
погален от бриза с хладна ръка.
© Миночка Митева All rights reserved.