Дъга
Белите качулки на дъжда
глави са свели срамежливо,
преструвам се под тях, че си тъжа,
а сърцето ми подскача живо.
В локвите разтваря се тъга
в някакво очакване за нежност,
сигурен съм вече – след дъжда
дъга ще ширне своята безбрежност.
Капките ще идат във пръстта,
моите обувките ще са мокри,
бяла, по лицето ми, страстта ...