в този късен, тъй самотен час,
страх ме е, че няма да се върнеш
и в стаята си тишината ще прегърна аз.
Очакването ми ще се превърне във безвремие,
погледът ми, спрял на твоята усмивка, ще ме лъже ,
ще се припознава с всеки трепет на нощта
и ще пробягва стаята до всеки ъгъл,
като уплашен, сив опърпан котарак.
В топлината на очите ти покой не ще намери
и невиждащ ще помръкне в бездната от тъмнина.
И когато вън отново съмне, ще се събудя аз,
измръзнала във своето легло сама!