Странно е, но сме съвсем сами.
Вървиш към мен, а сякаш си безплътен,
и как със поглед само ме изпепели,
така - като светкавица без тътен!
От твоето докосване изтръпвам,
губя се в пространството и времето,
а настоящето след мен пристъпва
и обратно ми надява стремето.
Мислите блуждаещи отново връща
в плътта ми земна, в светлина превърната.
С ръце от пламък ме прегръщаш,
но се стопявам в тях - мечта несбъдната! ...