Една лятна вечер край морето...

... На Слънцето последният отблясък

пробяга за прощално по водата,

денят полека спусна се „оттатък”

и лятна нощ зави с воал Земята,

но Времето остана неделимо,

че всеки ден в нощта си продължава

и същият, макар под друго име,

след нея пак със Слънцето изгрява...

Пред мен във виолетовата вечер

догаря залезът със тиха болка,

а Слънцето отвъд отмъква вече

от Времето ни, с тази обиколка...

Сгъстява се над хоризонта мрака,

едва, едва морето се вълнува...

Далечен гларус някъде проплаква,

навярно синева сега сънува...

Настроен съм лирично и мечтая,

и мисля как Животът си отива,

а с всеки залез, по е близо Края,

и просто няма той алтернатива!...

... В безпаметни столетия и ери

със Слънцето измервали сме Времето,

и в множество поверия и вери,

и него сме заплитали в проблемите...

А нямаме за Времето сетивност

и безполезни дремят сетивата...

Безкрайна е човешката наивност

да улови на Времето следата...

Но във надбягването със недостижимото

измислили сме и да го задминем,

и да измерваме неизмеримото

във: мигове, минути, дни, години...

Тъй влизаме във Времето... А в него

живеем тук, поканени от Бога,

във хаоса от: чувства, страст и нега

докосвани от Неговият огън!...

Лишени от усещане за Вечност

мечтаем за Безкрая и Звездите,

но в залезът на всяка нова вечер

отмятаме си в календара дните...

... Замислям се за Друго измерение,

че в залезът разискрено-вълшебен,

възможно е дори да го намеря

на този бряг, с една Жена до мене...

... Стоя унесен, плискат ме вълните,

а видимо и всичко се повтаря...

Фактически, не искаме ли, с дните

и Времето да впримчим в календара,

за да е някак си съизмеримо

то с нашата, човешката ни същност

и с миговете си незабравими

в такива нощи плахо да се  връща!...

И Времето, което сме живели,

във дните от живота да затворим,

макар че и до днес не сме успели,

освен във спомените, да повторим!...

Измамно е и списваното време

във книгите на стари манастири,

но другаде не можем да намерим

останалите от живота дири.

„Записаното Време” е История,

а тя клюкарски се интересува

основно от вражди за територия,

и кой, кога, къде, и как царувал...

Щом Времето за нас не го е грижа,

че все едно е тук дали ни има,

то все ще продължава да се движи:

първично, всеобхватно и незримо...

... И все така ще си тече- безкрайно,

дори Планетата ни да се пръсне,

ако във нея метеор, (случайно

пресякал орбитата ѝ), се блъсне!...

Коста Качев,

06.08.2014.