Перспективата ми е приятел, предчувствието враг е мой. 
Все по-тъжни и умислени изпращаме свой. 
Ала нима, свободата да я нямаш е по-маловажно от самотата да я имаш. 
Как може да си жив, като всеки път подир тях умираш?
Колко нощи, сънища със сълзи ще поливаш? 
Колко нощи самотата ще стой на вратата? 
Неканено зло, отнемащо ти свободата. 
И тъй завистливо гледам на Луната,
че дори и тя не е сама. 
Има си за компания тези безбройни светила. 
И пак поредна вечер унивам, застивам и заспивам, някак си. 
Ала какъв ще да е тоя сън без стимул?
Стимул какъв ще се питате, учудени вие. 
Ами ей такъв!
За човека като човек да сте готови да пролеете кръв. 
И тая кръв пролята да ви се стори като песен изпята. 
Без миг на съмнение да се впуснете в зверско заточение. 
И тъй изпаднали под лунно затъмнение, любовта да е единственото ви спасение.
С целувка и милувка да обърне това изображение. 
А пък сега, в тоя дивен миг моето перспективно предчувствие тъй се е внедрило, чак изгнило вътре в мен,
че се питам, даже отчитам моето кретенско поведение ,изразено в невероятното знамение.