Перспективата ми е приятел, предчувствието враг е мой.
Все по-тъжни и умислени изпращаме свой.
Ала нима, свободата да я нямаш е по-маловажно от самотата да я имаш.
Как може да си жив, като всеки път подир тях умираш?
Колко нощи, сънища със сълзи ще поливаш?
Колко нощи самотата ще стой на вратата?
Неканено зло, отнемащо ти свободата.
И тъй завистливо гледам на Луната,
че дори и тя не е сама.
Има си за компания тези безбройни светила.
И пак поредна вечер унивам, застивам и заспивам, някак си.
Ала какъв ще да е тоя сън без стимул?
Стимул какъв ще се питате, учудени вие.
Ами ей такъв!
За човека като човек да сте готови да пролеете кръв.
И тая кръв пролята да ви се стори като песен изпята.
Без миг на съмнение да се впуснете в зверско заточение.
И тъй изпаднали под лунно затъмнение, любовта да е единственото ви спасение.
С целувка и милувка да обърне това изображение.
А пък сега, в тоя дивен миг моето перспективно предчувствие тъй се е внедрило, чак изгнило вътре в мен,
че се питам, даже отчитам моето кретенско поведение ,изразено в невероятното знамение.
© България Свободна Todos los derechos reservados