Звъни се през нощта
едва дочувам "ало"...
знам, че мреш от самота
и глас не ти остава.
Мълчание... отново "ало"...
Познах те, но...
не ми губи нощта!
Едва те забравих.
Жалка емоция си сега.
Игралното поле на живота
не е равнина,
не съм чаша, която
до дъно се изпива.
Изминаха години
мъчителни за мен,
когато казахме - "стига!"
Все по-слабо чувах
на спомените шепота,
усещах на тишината силата.
Гости сме на тази земя,
които бързо си отиват,
но ти не го разбра
и времето не стига
само рани да промива.
"Ало", дано ме чуваш -
вече те забравих.
Дори да става чудо -
от гордост искам да умра!
© Надежда Ангелова All rights reserved.