Звъни се през нощта

едва дочувам "ало"...

знам, че мреш от самота

и глас не ти остава.

Мълчание... отново "ало"...

Познах те, но...

не ми губи нощта!

Едва те забравих.

Жалка емоция си сега.

Игралното поле на живота

не е равнина,

не съм чаша, която

до дъно се изпива.

Изминаха години

мъчителни за мен,

когато казахме - "стига!"

Все по-слабо чувах

на спомените шепота,

усещах на тишината силата.

Гости сме на тази земя,

които бързо си отиват,

но ти не го разбра

и времето не стига

само рани да промива.

"Ало", дано ме чуваш -

вече те забравих.

Дори да става чудо -

от гордост искам да умра!