На рамото ми сложил си тежката ръка
като навъсен вечно, страшен бодигард.
Да, ти едва ли си пътека към върха -
по-скоро спирка на жлъчен булевард...

На пътя ми подложил си отрано крак,
въртиш ми хиляди и хиляди интриги,
но днес дойде денят да те попита: Как,
кажи, от тази кал - не ти ли се повдига?!

Очите ми превързал си. Сега болят.
От толкоз ярки светлини са ослепели.
Не са красиви дните ти. И виж - кървят
след всички свои  надежди не успели...

Но устните, творящи и дори съшити,
не ще успееш да накараш да мълчат,
те могат и наум да изброяват дните,
които им остават да вървят по този път...

Е, да, Живот - незван, нетърсен, сам -
ти правиш всичко твое все по-невъзможно,
но аз живея те, и раждам те, и знам,
че ти енигма си, но не от мен по-сложна...