Есен в косата...

В косата ти смолиста и разкошна,

унесен от игривия ти смях,

във утрото след Любовта среднощна-

внезапно косъм посивял видях...

Дари те той с осанка благородна,

но сякаш малко взе от лудостта

на щурата ти същност непокорна-

единствено подвластна на страстта...

... Дали не Есен и за теб похлопа

и с ранен мраз, без жал те ослани,

илѝ пък във круиза на живота

вината е във мене, може би?...

Поведох те към брегове скалисти,

но фаровете бяха слепи там,

а ветровете: диви, напористи

и все с темперамент на ураган...

О толкова безсмислени крушения

запомниха крайбрежните скали!...

И толкова миражни  изкушения,

та днес дори от спомена боли!...

А ти със мене беше неуморно,

дори и по-безумна в дързостта,

че даже аз понякога покорно

те следвах като сляп към Пропастта!...

Е, винаги излизахме накрая,

а раните ни бяха капитал,

но може би дори сега не зная

цената... И дали пак бих я дал!...

И затова ли чувствам се виновен,

че рано заигра се Есента

в косата ти със аромат чаровен

и косъм бял видях във утринта?...

Но може би, че осъзнах вината

и на Живота ни преходността-

те грабнах в страст до днеска непозната,

та бе невероятна любовта!...

... Повтарят се в природата сезоните,

но не и във човешкият Живот...

... А тръгнем ли надолу, по наклоните-

не е предвиден (знам!) обратен ход!...

Коста Качев,

Есента