ЕСЕНЕН ДЪЖД

Небе и земя във едно са се слели.

Дъжд ситен и кротък неспирно вали.

Животни и птички къде са се сврели?

Навън е тъй тъжно и пусто, нали?

Дръвчетата красни, във златна премяна,

напомнят ми вече със тиха тъга,

че време дошло е, дошло е за смяна

на лятото жежко със есенна жал.

Душата ми тъжна на есен прилича,

забулена цяла в безкрйна мъгла.

Как искам аз някой и мен да обича,

да бъда желана, мечтана жена.

Самотна съм толкова дълги години!

И есени колко до днес отброих!

Животът ми низ е от тъжни руини,

невесел е моят безропотен стих.

А вънка дъждът не престава, не спира,

не иска да знае за мене дори,

и всяка надежда без отзвук замира, 

и туй е, което най-много боли.

Горчиви сълзи като капки дъждовни

лицето ми бледо покриват сега.

Аз зная, че, капки, не сте вий виновни

за мойта злочеста, нелека съдба.

Небе и земя във едно са се слели.

Веч есен дъждовна дошла е, нали?

Очите ми радост не са ощ' видели,

дъждът не престава - вали ли, вали!