Есен, есен... чакаш своя дъжд.
Ветровете ти са полудели.
Някъде зад хълма влюбен мъж
те сънува с плодове узрели.
Че те има теб - жена от есен,
край камъш на речен бряг -
и капчуков пее свойта песен
в скута ти от листопад.
Малко тъжна, много жадна.
Сбрала в шепите лъчи.
Лятото след птиците отлитна.
Облаци остави за следи.
Усмихни се, дюлена, уханна,
мъж от дъжд ли е, люби.
Във постелята си златна
с дъх тръпчинков го обвий.
Разкажи му, нека слуша
колко чакала си ти...
Или просто го послушай,
колко те обича той.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
Да, и ритъмът се чувства.
А ударения, срички, стъпки - е, тук най-важното е красотата!
А нея толкова я има! Тя се излива, обхваща, хваща - поне с мен е така! Поздравления за това прекрасно стихотворение, сред многото други твои великолепни стихотворения, за които имам спомен от години!