Mimi1001 (Мими)
101 719
Apr 22, 2007, 11:38 PM

Глас 

  Poetry
599 0 8
 

Глас


Телефонен звън отеква в мрака,

прекъсва се внезапно плач,

вдига тя слушалката и чака

да чуе там, в безкрая, глас.


Нещастна тя седи и хлипа,

изоставена е и самотна във нощта,

тя чака и стои до телефона,

тя живее единствено и само заради звъна.


С повторно „Ало"

нещастно моли се в тъма,

в стаята стои и се надява:

„Дано да се обади той сега".


Слушалката издава монотонен писък,

тя не вярва, че отново е сама,

моли се с глас - умаломощен и нисък,

защо се случва все така и все така?


Не може сълзите си да скрие,

но жалко е, че няма и от кой,

тя се свива в ъгъла и плаче, вие,

но в мрака няма никой, освен ехтящия и вой.


Но дали това е изход,

дали да страда и защо?

По-добре е кръстоносен поход,

отколкото да хлипа все „защо?" и „за какво"?


Въпросите без отговор остават,

това завинаги ще е така,

единствените думи що се появяват,

са само приказки - дело на смъртта.


1998 год.

© Мими All rights reserved.

Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Тъгата в това стихотворение е голяма...прекрасно е мила
  • Поздрав за всички Вас!
  • Най-гадно е да чакаш!Връхлитат те ужасни мисли.
    В такива мигове не трябва да си сам.Тогава идват на помощ приятелите и животът изглежда по-хубав!
  • Тъжно! Но да очакваш е по-добре, понякога, отколкото да разбереш истината!
  • Ще дочакаш, мила!
    Успех!
  • Очакването, понякога е жестоко!Натъжиха ме думите ти!
    Поздрав!
  • Благодаря ти, Етчи!
  • Много самота и болка е имало тогава.
    Пропито е от тъгата на лирическата.

    Поздрав и усмивка.
Random works
: ??:??