Старици с длани черни и напукани,
приглаждат си забрадките. Едва
замлъкна попрегракнала от кукане,
онази кукумявка. И трева
душѝ полека в дворчетата китките,
бръшлян оплел е пътната врата.
И спомените давят се, на плиткото
сред локвите и сляга пепелта,
и гъските извиват шии до мръкнало,
и вдигат пръски в плитичкия гьол.
Дете отколе тук не се е пръкнало,
а старци и старици има – бол.
Надничат плахо в плевели гергините,
животът си тече и е чевръст...
Когато през село̀то бързо минете,
край черквицата – с килнатия кръст.
Госпожи, господа, накратко – граждани,
спомнете си, безсмъртни че не сте.
Че в къщите с любов за вас изграждани,
умира някой... И трева расте...
© Надежда Ангелова All rights reserved.