С дни десетки се крих

от зверове жестоки и зли.

И най-накрая открих,

че те от мен уплашени били.

Търсех сили прошка да давам,

уших си от коприна крила.  

Мислех ангел небесен да ставам,

а в техните очи аз звяр съм била.

На книга забравена, прашна,

точка да сложа реших,

че тежестта на спомена е страшна,

че трудно е да изрека: Сгреших!

И започнах да пиша наново,

прошка да искам без срам.

Защото всеки дъх е олово,

когато наказваш се сам.