Ще закрещя, но няма да заплача.
Като вълчица ще завия, диво.
С душа, като на пустинна роза,
с ухания на синя теменуга.
Такава ще ме помни вятърът,
отсял от мене грешки и неволи,
ще скита бос навярно в делника
сред хилядите ми въпроси.
Ще ме издига във пустинна буря,
и разлюлял косите ми, ще стене,
но няма да заплаче, даже вятърът
ще изсуши сълзите си във мене.
Ще станем с него неразделни двама.
Аз, вятърът и поривите наши.
Ще виеме, но няма да заплачеме,
да не пречупиме крилете на мечтите.
Да има пак над люляците пеперуди,
пчелички над липите нацъфтели,
а в юлски нощи във тревите
щурчета от любов запели.
И пак в обятия от майски нощи
ухаят розите на влюбен цвят,
аз в моите, от болка накипяли,
ще вия с вятъра... без глас.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
Хубаво стихо!