До гуша ми дойде от обещания и лъжи

и отдих  няма ни за миг дори.

Раждаш се с плач, но плачът никога не спира,

тичаш, бориш се, време не пестиш,

сърцето бърза, ритъма усилва.

Забравена и потънала в самота,

от мен съдбата се отрича.

Изгубих своята усмивка, спъвам се отново.

Лутам се сърцето ми се свива, бутам се в стената,

но нямам грях да ми тежи в сърцето.

Но не за мен мислете, защото в играта,

винаги последният  става пръв.

Животът е игра коварна с начало и край,

бързо  преминава, спира тук и там,

но после продължава, прави всичко на пух и прах.

Този, който сякаш с нож в сърцето ми отвори рана,

обвързана бях с него чак  до гроб.

Уж бяхме създадени един за друг,

но някак си не се получи.

Впит като пиявица в моята душа, смуче без да спира.

Животът е студена зима, в това така горещо лято.

Нужна ми е сила, за да я превърна в разум,

и да тръгна в нова посока.

Търся светлината в мрака,

търся пътя към едно ново начало.

Трудно ще забравя миналото, пропито с болка и тъга.

Носталгията не спира да ме мъчи.

Но трябва, пак да се изправя и незнайно как,

от последна пак да стана първа.

Да продължа да играя играта наречена“ Живот“ до края.