До гуша ми дойде от обещания и лъжи
и отдих няма ни за миг дори.
Раждаш се с плач, но плачът никога не спира,
тичаш, бориш се, време не пестиш,
сърцето бърза, ритъма усилва.
Забравена и потънала в самота,
от мен съдбата се отрича.
Изгубих своята усмивка, спъвам се отново.
Лутам се сърцето ми се свива, бутам се в стената,
но нямам грях да ми тежи в сърцето.
Но не за мен мислете, защото в играта,
винаги последният става пръв.
Животът е игра коварна с начало и край,
бързо преминава, спира тук и там,
но после продължава, прави всичко на пух и прах.
Този, който сякаш с нож в сърцето ми отвори рана,
обвързана бях с него чак до гроб.
Уж бяхме създадени един за друг,
но някак си не се получи.
Впит като пиявица в моята душа, смуче без да спира.
Животът е студена зима, в това така горещо лято.
Нужна ми е сила, за да я превърна в разум,
и да тръгна в нова посока.
Търся светлината в мрака,
търся пътя към едно ново начало.
Трудно ще забравя миналото, пропито с болка и тъга.
Носталгията не спира да ме мъчи.
Но трябва, пак да се изправя и незнайно как,
от последна пак да стана първа.
Да продължа да играя играта наречена“ Живот“ до края.
© С. П. Todos los derechos reservados