Исках да ти пиша, но не знаех
 какво ще се получи…
Не можех да намеря думи,
а толкова неща исках да ти кажа.
И устните мълчат, а сърцето онемяло,
примира, опиянено, от неизвестното,
разкъсващо се между радостта и болката,
А думите, ах, думите,
лежаха безмълвни, ей така, напук на всичко,
което се случва между нас.
Защото по-силни са чувствата, уви…
И думите замираха в нощта,
за да посрещнем с чувства любовта,
която в омагьосан кръг ни завъртя
и ни накара да треперим…
И ни принуди да се търсим,
просто ни обсеби…
Сърцето ми, пред всяка твоя дума,
замира, онемява
и търси някъде в тялото покой.
За да поеме глътка нежност
и пак отново да трепти като сърце на птица,
понесена в лазура необятен,
подгонена от полъха на южен вятър,
който с нея си играе…