Искам да говоря!
Не знам защо да мълча не мога...
Какъв е смисълът да се опълча...
... и да остана сам...
Доброто в кучешкия поглед,
чакащо, изплезило език,
деня със някакъв бездомник.
А той – денят им непрогледно сляп,
с избодени от задомените очи.
Следобедът безпокривник
изтръска пепелта си в моя пепелник
и скри се в задимените тълпи.
Вечерта цигарено горчи... Догаря
слънчевия фас във моя пепелник.
Раздирам с дрезгавия глас
черното й кадифе и рукват
падащи звезди...
Светът мълчи. Сега сънува – спи.
Но аз не мога. Не мога да мълча!
Не искам! Ще говоря! Ще крещя!
Писна ми да слушам дебелашките лъжи
за демокрация
за вяра, за надежда и любов
за някаква аристокрация
за всяка друга политическа полюция.
Светът сънува – спи. А аз говоря. Не – крещя!
Майната ви! Плюя на тази проституция.
Писна ми да съм човек!
Болен съм, сред болни хора...
Болни сме от именити и безименни лъжи!
Всичко е една лъжа!
Чуваш ли, бакшиш? Волана все въртиш...
Писна ми да слушам ежедневен плач!
Чуваш ли бакшиш, как цъка таксиметъра?
Не ти ли писна всекидневният палач?!!
Стига! Стига! Спри! Спирачка!
Клаксон натисни, бакшиш! Хайде бе, човече!
Не искам да те слушам!
Псувай си на воля! Воля?!...
Хайде псувай! Плюй през джама...
Какво от туй, като никаква промяна...
... няма, няма и да има!
Натисни спирачки! Клаксон, бе човече!
Писна ми от теб, от всички, и от мен най-вече!
Искам да съм пес – бездомно куче!
Да си имам мястото, където да сънувам
парчето мазно от работническа банинчка...
Какъв е смисълат да съм свободен,
щом никой няма да ме чуе?!
Не искам! Изтривалка искам само, вместо стаичка...
... искам да съм пес изгонен,
който вие към луната.
Озъбен, олигавен, но защитил
парчето мазно работническа баничка!
Никой вече не чете... ако го прави,
чете по много... главно вестници.
А мислите са като псе четириного...
Не стават песовете за ченгета.
Ще участвам само в квартална кучешка вендета,
и после раните ще ближа при моя си бездомник.
Нищо, че винаги вони на евтина ракия...
... ще пия, ще ближа от брадата му
и после ще сънувам с него по-добър живот,
заслушан в стъпките на закъсняващ сводник –
бездомни сънища в безпокривната нощ.
Господи! Създал си ме човек,
във кучешки живот на сляпа улица,
а трябваше в задънената нощ
да ме родиш бездомен пес –
да ръмжа с озъбената глутница
срещу луната – сребролюба блудница...
- Няма братче грам надежда!... –
бакшишът се оплаква, все нарежда.
А аз не слушам. Сънувам белите му дробове,
почернели от кучешката мъка.
Смъртта във тях изкашля... скоро ще умре.
Но има време... и след туй –
Майната му на бездомното човешко племе!
Винаги ще имам най-мазното парче –
парчето от работническа баничка.
Поне ще знам – ритникът влиза във менюто.
Ще ме гонят – знам – и след това кастрация!
Предпочитам вирната опашка! –
Кастрирана е шибаната демокрация!!!
С бездомното добро ще чакаме,
ще чакаме, изплезели език, деня
със болния бездомник
А той – денят ни непрогледно сляп,
с избодени от задомените очи.
Следобедът безпокривник
ще тръсне пепелта си в нечий пепелник
и ще се скрие в задимените тълпи...
По неми устни, вечерта цигарено горчи.