Тялото пропито е от болка -

смразяваща вилнее вътре пак,

а то е като малка пешка.

Отпуснато потъва в мрак.

Да бяга не не иска.

Не си помисля за това дори.

И болката до себе си притиска,

и мечтае в пламъците й да изгори.

Но ти дойде и спомням си лицето

усмихнато, дарява светлина.

Изпълни ми с любов сърцето,

накара ме да си мечтая за твойта топлина.

А душата - раздвоена,

не знаеща какво да избере:

болката отдавна спотаена

Или любовта да разбере.

И лута се из мрака, но реши,

че няма време отново да греши,

че по-лесно се живее с болка дива,

отколкото с любов фалшива.