Частица от твоята безмерна самота
безнадеждно изоставена бе.
Сред вятър, напоен от скръбен пот.
А цялата моя безвременна тъга,
безцелно изтезавана
и с никого (до днес) несподелена бе.
Сега потъваме дълбоко - вечен мрак около нас.
А блещукащата белоснежна светлина,
след себе си оставя гробна, безутешна тишина.
Примирени ний отдалечаваме се -
изстинали сърца в мрачина,
ала копнежът ни завинаги остава ...