Частица от твоята безмерна самота

безнадеждно изоставена бе.

Сред вятър, напоен от скръбен пот.

А цялата моя безвременна тъга,

безцелно изтезавана

и с никого (до днес) несподелена бе.

Сега потъваме дълбоко - вечен мрак около нас.

А блещукащата белоснежна светлина,

след себе си оставя гробна, безутешна тишина.

Примирени ний отдалечаваме се -

изстинали сърца в мрачина,

ала копнежът ни завинаги остава

да топли нашите измръзнали тела.