И стаята изпълва ме със спомен.

Сенките наред се плъзгат по стената.

Толкова е тихо в този свят огромен.

Тихо е, когато при тебе е душата.

Какво ли аз не дадох да те видя?

Колко дни в мисли пак по тебе пропилях.

И се питам как да не завидя

на тази, с която те делях.

Виждах всеки ден очите празни.

Чувствах и дъха ти учестен.

И всички дни ми бяха еднообразни,

защото твоята душа не беше с мен.

Очи притварям, болката усещам.

Обещай ми, че поне за ден

ще означавам пак за тебе нещо,

че сърцето ти ще бъде с мен.