И стаята изпълва ме със спомен.
Сенките наред се плъзгат по стената.
Толкова е тихо в този свят огромен.
Тихо е, когато при тебе е душата.
Какво ли аз не дадох да те видя?
Колко дни в мисли пак по тебе пропилях.
И се питам как да не завидя
на тази, с която те делях.
Виждах всеки ден очите празни.
Чувствах и дъха ти учестен.
И всички дни ми бяха еднообразни,
защото твоята душа не беше с мен.
Очи притварям, болката усещам.
Обещай ми, че поне за ден
ще означавам пак за тебе нещо,
че сърцето ти ще бъде с мен.
© Роси Стоянова Все права защищены