В моите чаши плачат лозите, осиротели от човешка примитивност...
Сълзите им се утаиха и ми загорча...
Никой не иска да пие от утайките и мъка...
Но тяхната красота ще примами,жадни за спасение от самите тях...
Това не капан, а измамата на изпитите от теб...
Всяка една чаша , недопита,ще е споделена с рогатия...
Всяка истина, ще е лъжа, забравена в пияно утро...
Всяка самота, ще е олюляна в тази омара, докато чакаме,да я изпием...
Утрото, не винаги е по-добро за размисъл...
От такива спомени, удавени във вино и безкрайна фиеста на безпамет...
Но има си и щастие, за някой друг...
Да, дяволът, който си взе поредното зрънце свобода от теб...