В моите чаши плачат  лозите, осиротели от човешка примитивност...

Сълзите  им се утаиха и ми загорча...

Никой не иска  да пие от утайките  и мъка...

Но тяхната красота ще примами,жадни за спасение от самите тях...

Това не капан, а измамата на изпитите от теб...

Всяка една  чаша , недопита,ще е споделена с рогатия...

Всяка истина, ще е лъжа, забравена в пияно утро...

Всяка самота, ще е олюляна в тази омара, докато чакаме,да я изпием...

Утрото, не винаги е по-добро за размисъл...

От такива спомени, удавени във вино и безкрайна фиеста на безпамет...

Но има си и щастие, за някой друг...

Да, дяволът, който си взе поредното зрънце свобода от теб...