Колко малко ни трябва да бъдем добри!
Уж е малко, а все не достига –
десет бели повели нам Бог повери,
само десет в Свещената книга.
Изкорубваме своите слаби души
с мародерства и похот, с палежи... –
безпризорни и празни след туй ги тешим,
щом църковни визити бележим.
След молитви за хляба и покрива, как
ги трошим и захвърляме гнили,
а навън за коричка и топла ръка
някой проси премръзнал, без сили.
Брат на брата посяга. Под заупокой
оскверняваме памет с коварство,
сатанински потриваме длани към свой,
потопени в човешка поквара.
Колко завист посяваме в тежкия ден,
колко болка и мерзости жънем!
Победителят стиска трофей, победен
увенчава успеха си с тръни.
Ако бях (но не съм) се родила слепец,
в слепотата си тъмна и гола
бих вградила килия за всеки подлец.
Изтръгнете очите ми! Моля!
© Мая Нарлиева All rights reserved.
Хората сме като фигури по шахматна дъска - редуваме бял и черен ход, често без да си даваме сметка за цвета и смисъла на житейската ни разходка.
А, между другото днес съм си забравила очилата и осъзнавам, че зрението ми отслабва... 😉