Жива съм, дишам, пея и горя,
ала душата ми по теб полетя.
Грешка?! Дали?!
Надеждата отдавна умъртвих аз,
защото знам, че никога няма да има нас.
Любовта никога през живота си не видях,
живея само в мрак.
Какво е това?!
Да те обичам,
заради теб от себе си да се отричам,
а ти да бягаш по другия бряг
и никога да не те стигна аз?!
Жива съм, дишам, пея и горя,
опитвам сърцето си да изстудя,
ала то е прекалено горещо,
да го изпепеля пък е нечовешко.
Ела - изпепели ме ти,
ще горя в любов,
дори и да си прекалено жесток
и всичко това да само мечти.
Губя съзнанието си,
но дори в последния си дъх,
аз знам,
че теб ще искам пак.
Жива съм, дишам, пея и рева,
сърцето ми по теб полудя
и боли, та се къса,
на парчета,
съдбата е прекалено зловеща...
© Теодора Компанска All rights reserved.