Всяка сутрин паля цигара,

цигара след цигара гори.

Спомени като дим излизат,

а ти спомняш ли си,

за нашите мечти?

Той и посвети стихосбирка,

но така и не я довърши.

И двамата бяха влюбени,

но и любовта им не се…

довърши.

Часовете все така бавно летят,

като затворник приел съдбата си.

Но края на деня идва,

идва и страшната мисъл.

Да си тръгне от нея,

без да падне и сълза.

Няма как,

няма как да няма сълзи,

там където има много любов,

има и много сълзи.

Може би повече няма да я целуне,

да я целуне ей така, за довиждане.

Тази мисъл, започва да тежи,

отново и отново падат сълзи…

Ти си моята църква,

моето спасение.

Най-големият ми грях

и най-големият ми дар.

Тъмна къща, пред която пак седя,

тук в мрачната гора.

Врати които преди, караха сърцето ми да туптят,

чакайки една целувка.

Никой не знае, че е празно,

празно е сърцето ми.

Защото теб те няма там,

защото теб те няма там…

Така е и живота след теб,

като голяма къща,

пълна с празни гости,

гостите сме ние,

Или може би съм сам?