Всяка сутрин паля цигара,
цигара след цигара гори.
Спомени като дим излизат,
а ти спомняш ли си,
за нашите мечти?
Той и посвети стихосбирка,
но така и не я довърши.
И двамата бяха влюбени,
но и любовта им не се…
довърши.
Часовете все така бавно летят,
като затворник приел съдбата си.
Но края на деня идва,
идва и страшната мисъл.
Да си тръгне от нея,
без да падне и сълза.
Няма как,
няма как да няма сълзи,
там където има много любов,
има и много сълзи.
Може би повече няма да я целуне,
да я целуне ей така, за довиждане.
Тази мисъл, започва да тежи,
отново и отново падат сълзи…
Ти си моята църква,
моето спасение.
Най-големият ми грях
и най-големият ми дар.
Тъмна къща, пред която пак седя,
тук в мрачната гора.
Врати които преди, караха сърцето ми да туптят,
чакайки една целувка.
Никой не знае, че е празно,
празно е сърцето ми.
Защото теб те няма там,
защото теб те няма там…
Така е и живота след теб,
като голяма къща,
пълна с празни гости,
гостите сме ние,
Или може би съм сам?
© Живко Гадев Всички права запазени