Нарамил слънцето на загоряло рамо,
закътал сенки от делфини, весел смях
си тръгва август. Раковини има само
и светла обич му напява тихо в тях.
За миг поспира се, поглежда малко вяло,
помахва тъжно към ятата – да летят.
Едно плашило гушва, после отначало
брои си дните... и за кой ли вече път.
А те топят се тихо – шепа морска пяна,
септември близо е, зад хълма. Ей го, нà.
Души на влюбени за спомен ще останат,
в очите тъжни на пияната луна, ...