„Върви си!“ – прошепнала Земята

на Луната.

И тя си тръгнала. Потънала във мрака.

Нима е нужен спътник за въртене в кръг?

Планетите, кометите,

дори Звездата и

целият ни Млечен път,

се смаяли пред перипетиите

в уж спокойната им връзка.

Но още в следващото денонощие

усетила Земята, че май

била е прекалено дръзка.

По-друго нощем станало небето.

Липсвало ѝ нейното сияние,

луничките,

как някога се криела, играейки го срамежлива.

Плавното отслабване, което

водело до постепенно напълняване…

Всички тези мънички неща

измъчвали Земята  и

я карали да мисли за сдобряване.

Разплакала се тя

и тръгнала да моли Слънцето,

Окото вездесъщо,

да ѝ покаже пътя към

Луната.

Но пътя не показало.

Посърнала Земята

и чудила се дълго защо

я е наказало.

На самота защо ли я обрича.

Обърнала се опъки горката:

грамадни облаци покрили я,

 сърцето тупкало, създавало земетресения,

океанът ѝ започнал да се стича…

И в този миг извикал някой:

„Това дали ти стига?“.

Била се върнала Луната.

Но изглеждала толкова по-малка…

Стояла си далече.

Не могли да издържат една без друга.

Но никой от тогава не е виждал вече

Луната да говори със Земята...