„Върви си!“ – прошепнала Земята
на Луната.
И тя си тръгнала. Потънала във мрака.
Нима е нужен спътник за въртене в кръг?
Планетите, кометите,
дори Звездата и
целият ни Млечен път,
се смаяли пред перипетиите
в уж спокойната им връзка.
Но още в следващото денонощие
усетила Земята, че май
била е прекалено дръзка.
По-друго нощем станало небето.
Липсвало ѝ нейното сияние,
луничките,
как някога се криела, играейки го срамежлива.
Плавното отслабване, което
водело до постепенно напълняване…
Всички тези мънички неща
измъчвали Земята и
я карали да мисли за сдобряване.
Разплакала се тя
и тръгнала да моли Слънцето,
Окото вездесъщо,
да ѝ покаже пътя към
Луната.
Но пътя не показало.
Посърнала Земята
и чудила се дълго защо
я е наказало.
На самота защо ли я обрича.
Обърнала се опъки горката:
грамадни облаци покрили я,
сърцето тупкало, създавало земетресения,
океанът ѝ започнал да се стича…
И в този миг извикал някой:
„Това дали ти стига?“.
Била се върнала Луната.
Но изглеждала толкова по-малка…
Стояла си далече.
Не могли да издържат една без друга.
Но никой от тогава не е виждал вече
Луната да говори със Земята...
© Драгомир Лаброев Todos los derechos reservados