Ти, безрадостен каменен лик,
си в удобно бездумие сгушен,
и вместо отдавна да спиш,
ти мислиш, и гледаш, и слушаш.

Ти, бездънен каменен съд,
понесен от старчески длани,
си отвън младолик пред света,
но затворил си вехто съзнание.

Тя трябва, тя трябва да знае –
ти твърде отдавна не спиш,
а дириш беззвучни послания
и гледаш, и слушаш, и бдиш.

Ти, бездънен каменен съд,
пленител на вехто съзнание,
светът се побира у тебе, светът,
недокоснат от нейните длани.