Гледам през прозореца... как вали дъжда,
дали да му се радвам и да го обичам,
защото след него ще изгрее красивата дъга,
под която като дете обичах да тичам.

Гледам и виждам как капките дъжд,
падат и правят локва, локва от мечти,
защото паднат ли, падат само веднъж,
веднъж, а видя ли мечта, крещя: "Дръж!".

Капката има една траектория, един път,
който следва без перспектива, без втори шанс,
а капката, която пада, докато си поема дъх...
тя пада, само пада... не става част от нас.

А тази част от нас, която искам да разбера,
искам да знам откъде идва, какво прави...
тази част накъде върви, накъде тича,
какво прави?!... дали потъва в забрава?!

Дъжда... децата... това е кръговрата,
децата - част от "...и всичко останало"
дъжда... с който идва маглата,
с която се чудиш от живота ти каква част е останала...

Дъжд... да му се моля ли, да чакам ли дъгата,
да се чудя дали искам навън да вали, да тичам,
да разсея от детството си дъгата...
отново да се смея и така силно да... обичам.